Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.05.2011 19:01 - Лефкада
Автор: otpuska Категория: Забавление   
Прочетен: 3954 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ОТНОВО В ГЪРЦИЯ

Посветено на питащите „Защо точно Гърция”

 

За Гърция излязоха много пътеписи напоследък.  Всички са горе-долу едни и същи. Ами излязохме от България и ето изведнъж пътят стана по-хубав, река Струма по-чиста, дърветата по-разцъфнали и ала-бала.

Обаче това си е така. Излизането от България по жалкия международен път E 79 е една емоция (не от най-приятните). Този път не мога да го сравня даже с пътищата по гръцките острови, които ще покажа по-долу.

За нас емоцията започва с излизане от София. Няма правилен изход от този град в посока Кулата засега. Всички се надяваме на магистралата през Люлин. Иначе избираш или околовръстното, на което се задръстваш, защото в последната си част, където завива към път Е79 е много тясно, осеяно с дупки и със светофар, който изобщо не е съобразен с трафика. Другият вариант е „Цар Борис III”, сещате се , един булевард с разкривени павета. Е там има зелена вълна.

Не е толкова чудно, че веднага като минете в гръцко разликата се усеща.

 

            Последното ни пътуване из Гърция се оказва малко по-дълго отколкото беше планирано, а именно 1750 км. За протокола ще кажа: имаме още едно пътуване до Александрупoлис, две до Метеора (едното успешно ;), едно до остров Корфу, едно до остров Тасос, две до Халкидики (Касандра и Ситония) и няколко дребни до Драма и Кавала за по кафе. Та мисля, посъбрали сме някакви впечатления. Заради любовта ни към пътуванията обикновено си взимаме отпуската на малки части, които комбинираме с някакви празници. Така за втори път се озоваваме в Гърция по Великден. По тази причина ми е трудно да преценя дали гърците са много мързеливи. По празниците си почиват. Веднага обаче забелязваме, че някой им строи пътищата, обозначава ги с пътни знаци, маркировки. На много места има строена в очакване пътно-строителна техника.

На нас с Иван ни е много интересно да минаваме по различен път на отиване и на връщане от някое място. Така, че и сега маршрутът ни е съобразен с този каприз. От Сандански тръгваме към Килкис и Дойранското езеро. По пътя няма много коли, няма и дупки, така че се пътува лесно. Гърция е осеяна със забележителности- тук езеро с пеликани, там гробница на някой герой. Да не говорим, че това са едни изконно български територии, които е въпрос на чест за всеки българин да посети J. Та така тоя път по маршрута ни, планиран от Иван, се оказва езерото с пеликани Керкини (виждаме ги само на картинка), пропускаме Пела с гробницата на Александър Македонски  и после гоним водопадите в Едеса (един изконно български град, българското му име било Воден). Искам само да уточня, че изразът „изконно български” го усвоихме при едно от пътуванията ни в Гърция, на организирана екскурзия до остров Корфу. Там екскурзоводът ни твърдеше, че цяла Гърция е една изконно българска територия и го споменаваше на всяка крачка, за да го запомним.

 

Пътуваме си кротко и не бързаме. В Едеса се мотаме да търсим прочутите в целия град водопади.  Намираме ги, снимаме ги за пътеписа и сядаме близо до тях на сянка под старите чинари

 

(май в Стара Загора имало по-стари, но доколкото ми е известно не са открили още водопад) и по едно време, както си пием кафето на рахат, Иван споделя, че маршрутът за деня е с дължина 600 km, при което на мене леко ми призлява.

Осъзнавам, че с мравешката ни скорост най-вероятно хотелът няма да ни дочака и ще спим отвън. В пет и половина потегляме към крайната дестинация за деня- град Йоанина. Остават ни около 250 km. Всеки, който не е пътувал из Гърция ще каже „Какво толкова”. Е сега ще ви кажа. В моите представи Гърция беше една равнинна държава, в която пече обилно слънце, никога няма сняг има само жега и портокали. Оказа се обаче, че това е една силно планинска държава. Има и сняг, и студ, добре че има и портокали да не ми се объркат представите съвсем. Ето малко сведения за областта, през която порим в момента.

 

Западна Македония е една от 13-те области (на гръцки: περιφέριες) на Република Гърция. Общата площ на областта е 9 451 км2, или 7.2 % от територията на страната. Най - голям дял за релефа заемат планинските и полупланинските масиви (82 %). Западна Македония се състои от 4 нома : Кожани (Козани), Костур (Кастория), Лерин (Флорина) и Гребена (Гревена). Главен град на областта е град Кожани.

 

            Опитвам се да намеря колко процента е планинсаката част на Гърция, но намирам само това за тази област. Такива са горе-долу процентите за цяла Гърция, според мен. Та виждате- 82 % планини. Това са си баш планини. Тука добавям и утежняващото въздействие на навигацията (въпреки, че този път имаме и карта). През целия ни път съм много благодарна на безценния опит, придобит от едно предно пътуване до Вердикуза. Който не знае къде е Вердикуза да не се притеснява. Това е едно планинско село в Гърция (много планинско), известно само на няколко българи, изгубили се по пътя за Метеора.

            Та продължавам нататък. Единственото ми успокоение е, че като излезем някак на магистралата и от там нататъка лесно. Преди това малко се позагубваме, както си му е реда. И както си му е реда аз мърморя на шофьора. По време на това загубване навигацията ни отвежда в гръцките ниви. Ние чинно следваме наставленията, завиваме наляво и надясно по все по-тесен път докато накрая той свършва в една локва под един мост и за моя изненада Иван прави обратен. Само да кажа, че в нивите има доста хубави асфалтирани пътища. След 20-тина загубени минути сме отново на прав път. За съжеляние не мога да снимам безбройните площи засадени с какво ли не поради липса на време. Няма пустеещи земи. Когато се спускаш от планините към равнината се ширват морета от жито и разорани земи, спретнати редици от цъфнали дървета. Красота!

            И стигаме до магистралата. С Иван не обичаме магистрали. Безлични и безинтересни. Не и Егнатия одос. Ние сме във възторг от това чудо. Около нас хората реагират еднакво. Е да, гърците са взели европейски пари за тази магистрала. Мисля обаче, че всяко евро, което са взели са го вложили там. Мисля също, че са вложили и своето чуство за красота и хармония, което, ако мога така да се изразя, дава душа на тази магистрала. Може да прочете за Егнатия одос в Уикипедия да не се отнасям в интересни факти. Препоръчвам версията на английски език. Това, което няма да намерите в уикито е, че всеки от многобройните тунели си има име, къщичка за обслужващия персонал и тоалетни, а страничните укрепления на пътя са оформени много артистично на места. Гледката която се разкрива от магистралата е естествна украса.

Аз да си кажа, че асфалта е гладък, маркировката перфектна, знаци и табели, колкото искаш, тунелите са идеално осветени и с вентилатори. На българите това ни прави голямо впечатление. Трябва да подчертая, че всичко това може да го използвате абсолютно безплатно, засега.

Преди 3 години, при екскурзията ни до Корфу, видяхме как строят участъка точно преди Йоанина и още тогава бяхме много впечатлени от мащабите.

 

Тогава минахме по обиколните планински пътища и да ви кажа, свят ни се изви.

Минахме и през град Мецово, което си е високо в планината и вероятно носи името точно на онези кафяви мечки, оказали се на пътя на магистралата (името според нас е останало от времето, когато градчето е било българско). Заради меците или не преди Йоанина се намира най-дългият тунел на тази магистрала- 4,5 km.

            И така в около 20, 30 (в хотела трябва да сме до 21.00) свиваме към Йоанина. Остават 7 km. Спокойни продължаваме по пътя си. Започват предградията и светофарите и едвам се влачим. Навигацията трябва да ни заведе право до хотела. Става все по-населено.

Гръцките градове, които ние сме посещавали, много си приличат. Улиците са тесни, повечето еднопосочни. Ако си изпуснеш отбивката трябва да вървиш километри преди пак да успееш да се отбиеш в нужната посока. Колите са паркирани на два реда. Така, че има място само да се провреш.

И така навлизаме в централната част и всичко, което ви описах се появява. Времето напредва стремително бързо, навигацията героично мълчи в най-важните моменти, а няма как да спреш да разгадаеш какво показва. Иван започва да се ориентира по спомени от прочетеното по интернет. Аз се напрягам да видя някаква часовникова кула близо, до която трябва да е хотела. Девет без десет. Викам си дано гърка да е добър да ни изчака. Иван ме кара да звъня по телефона в хотела, че сме е тука-те, съвсем наблизо. Не бях виждала грък, който да говори английски, знаех, че нямам шанс да се разбера и на руски, така че силно се притесних на какъв език ще се разберем. Някъде по форумите бях прочела, че по тия места ако решиш да заговориш хората, най-добре е да пробваш на български. Може някой българин от старо време да е останал. Ма за какво ми е да си говоря с някакъв гърчеещ се българин. С нежелание вадя телефона. Той не може да си намери никаква мрежа. Е виждаме хотела на отсрещната ни страна. Правим обратен с нарушение и с няколко маневри поради теснотията и спрелите коли. За по-интересно някакъв моторист също прави обратен с нас. Отнасяме умерено свирня. Обаче пред хотела няма никакъв шанс да се спре, никакъв. Иван решава да продължи малко докато намери място. Място обаче няма и Иван кривва в дясно с идеята с една врътка да се върне до хотела. Е тука стигаме до частта с еднопосочните улици. И обикаляме, обикаляме. Навигацията решава, че сме стигнали до крайния етап (щото минахме покрай него) и млъква щастлива и доволна и дори загубва представа къде се намира. Сега друго да ви кажа. Аз не я обичам тая навигация и не мога да се оправям с нея. ИЗОБЩО! Та така Иван се бори сам и се поти, чак се притесни, няма грам място къде да отбие да си настрои навигацията. Поспре някъде, започват да му свиркат, а не може да кара и да я настройва, защото по улиците освен много коли пъплят и безкрайни тълпи щастливо пазаруващи от околните бутици. Е някак си успява да отбие за малко пред един безистен и да разбере как да се върнем. Та с помощта на навигацията и най-вече на Иван, който не знам как по едно време я хваща, че го лъже и размотава и по усет намира верния път пак до онова място, където трябва да направи забранения обратен. Преди това обаче, като усетихме, че сме някъде наблизо около хотела аз тичам да предупредя, че пристигаме. Попадам на дремещия пред рецепцията собственик, който ме успокоява с жестове. Вика споко, докарайте колата тука, пред хотела. Абе как пред хотела, то няма грам място. Ама той държи на своето. Не се разправям повече, защото, както очаквах, разговора се води с жестове. Тичам при Иван, щото моя телефон още няма мрежа и се отправяме нататъка. Собственикът героично е застанал насред едната лента и ни чака. Сваляме багажа и Иван заминава за някакъв подземен паркинг заедно с един малко говорящ английски младеж, пристигнал от остров Закинтос да помага в бизнеса с англйския си. И така сме щастливи и доволни в хотела. Може би при други обстоятелсва стаята би ми сторила безкрайно грозна. Състои се предимно от едно двойно легло, осветлението е мизерно, а вратата към тясната баня с кенеф- стъклена. Сега обаче й се радвам.

На другия ден разглеждаме Йоанина (българскотому име е Янина).

Тя е известна с едно езеро, с някаква крепост и с производството на сребърни накити и съдове. В езерото даже имало остров, който ние не го виждаме и аз подозирам, че гърците са го измислили за да засилят интереса на туристите към използването на корабчета и лодки. Около езерото е красиво и зелено. В едната му част, около крепостта има чиста градинка с много чинари, хвърлящи приятна сянка. За по-интересно в градинката има статуйки.

По обяд се отправяме към крайната ни цел- остров Лефкада. Имаме около 150 km, дето се казва, едно нищо за нас.  

 По разписание обядваме в Превеза

 и после минаваме през друга атракция- подводния тунел.

За който не се е интересувал- остров Лефкада едно време си е бил част от сушата. На гърците им е отнело време да го превърнат в остров и после още време и пари да го свържат със сушата посредством подводен тунел (само за 90 млн евро) и разни подвижни мостчета. Стигаме до главния град Лефка и сядаме да пием кафе. Много ми се иска навсякъде да снимам къщичките. Явно за всеки грък е въпрос на чест къщичката му да е най-спретнатата и китната. Малки къщички и големи веранди отрупани с цветя. Дворче също отрупано с цветя. И най-бедната къщичка е прясно варосана (предполагам за Великден). Иван си поръчва еленико метрио и сервитьорката много му се радва. Понеже е разпети петък никой не работи. Всички са се струпали по кафетата и отдъхват. Гърците имат по две, три и повече деца. Сега целите фамилии са накацали по кафенетата и врякат. Говорят доста силно тия хора (Иван предположи, че ги обучават специално още от най-ранна детска възраст). След почивката продължаваме по пътя си и скоро сме възнаградени с едни наистина прекрасни гледки.

Остров Лефкада, за разлика от Тасос например, е обрасъл в зеленина. Широколистни шубраци се спускат чак изумруденото море и създават приказни пейзажи. Насреща ни има острови. Един от съседните острови е Итака, другият- частния остров на Онасис и други малки и големи островчета всички залени.

Пътят е в перфектно състояние, но по завойчетата напредваме бавно. Спираме да снимаме. Още в континеталната част ни прави впечатление, че едните дървета са цъфнали а други вече са се разлистили, обаче като виждаме на острова, че портокалите са отрупани с плод вече сме съвсем слисани. Пред нас все по-начесто се появяват портокалови и лимонови дървета, докато накрая започват да изникват цели горички с лимони и портокали отрупани с плод.

 

 

Селото, което сме си избралили за почивка се оказва доста мъничко.

Казва се Василики.

 

Сигурно затова виличката, в която трябва да отседнем си няма адрес. След няколко врътки по тесните улички, стигаме до главната уличка с кафенетата. Минаването от там е задължително, за да могат да те огледат всички, точно като на парад. Пропълзяваме между навалицата и спираме да питаме къде е нашата виличка. След няколко опита намираме верния човек и и той ни упътва към големите дървета. Сред тях, потънало в зеленина се оказва търсеното място. Виличката си я бяхме харесали по интернет заради зелената полянка с палми, маслини и бордюр от цветя. Обяснявах му на Иван, че ще си имаме наша полянка да се печем, спим, четем и всякакви тихи занимания и не щеш ли се оказа точно така. Спираме в едно тясно дворче и се появява собственика. Радва ни се и ни завежда в стаята с малка тераска и стълби към полянката, която изглежда точно както на снимките, а под палмовата сянка човекът е опънал два шезлонга.

 

Следващия ден го прекарваме на полянката. Аз през повечето време дремя, ставам само да си преместя главата под сянката. Хората като виждат колко се радваме на полянката не смеят да се покажат изобщо и с Иван на третия ден се притесняваме да не изсъхнат цветята. В късния следобяд Иван решава, че е крайно време да се разтъпчем и аз се навдигам с нежелание. Имаме кратък спор как да отидем от другия край на отсрещната планина, където слънцето още не било залязло. Иван както обикновено се налага и наема на ATВ-то се отлага за следващия ден (на следващия ден беше Великден и се оказа, че нищо не работи). И така тръгваме с Шевролета. За стария боен другар Фифо всички знаят какви пътища е атакувал. Шевито обаче получава бойно кръщение тук. Още на излизане от селото пътят е обещаващо стръмен и на места много тесен. След много врътки по нагорнището стигаме до пътче само за една кола. Пътчето е хубаво, макар и тясно. Върви сред маслинови горички, тук там изниква по някоя къщичка. По тия чукари има не само къщички, но и засадени с разни неща градини. Стигаме до едно място, откъдето пред нас се ширва морето.

 Спираме да погледнем. Скалите се спускат почти отвесно надолу около 200-300 метра, а след тях има доста широк плаж и морето- синьо, както само то си знае.  Пътчето, което води надолу е тясно, с U- образни завои на всеки 50 метра и стръмно, но сме намамени от гледката. Бавно и полека се спускаме надолу и се радваме, че насреща не идва никой (не че тук гъмжи от народ).

 

Долу е красиво, но на мен повече ми харесва гледката отвисоко.

 Иван открива морския сезон и има възможността да се убеди, че водата е студена и много солена. От солта започва да те щипе навсякъде.

По обратния път сме вече по-уверени и даже спираме да снимаме. Малко след това дори се разминаваме с една кола, появила се на билото на планината специално да изпита уменията на шофьора.

Спускаме се от високото, а долу вече дерат агнета. Вечеряме насред полянката под светлините на звездите и стотици светулки. Сигурна съм, че всичко е измислено специално за нас ;).

Та както ви казах, следващия ден е Великден.

Всички са си по къщята, слушат чалга и пекат агнетата, дето одраха предната вечер. Само ние с Иван се размотаваме безпризорни по острова, нямаме си агне, нямаме си дори откъде да попълним хранителните запаси. Взимаме две бири и атакуваме друг плаж, също много красив.

  За обяд (т.е. около 3 часа) се връщаме на нашата си полянка, ядем маслини и пием вино, това ни е останало. Надвечер излизаме да се поразходим по главната на тишина и спокойствие, обаче тия хора натъпкани с агнета, облекли си най новите дрехи и всички релаксират в кафенетата. Включваме се в манифестацията- седим на една маса и оглеждаме минаващия народ. Това село не знам дали има 500 човека, та след около час ни се струва, че повечето вече си ги знаем. Като се прибираме във вилата, собсвеникът ни носи червени яйца и великденски курабии. Ние сме разпънали софра с остатъци насред поляната, а наоколо обикалят котки, с които си поделяме разни мръвки. Човекът се промъква тихо иззад храстите, оставя ни яйцата и курабиите и пак тихо, като котка, се изнася. Едвам успяваме да кажем „Евхаристо” ( това значи „Благодаря”, а не „Христос воскресе”). Единствения великденски израз, който научихме е „Кало Пасха”, което трябва да значи нещо като „Честит Великден”, може би.

Та така си поминуваме кротко там, ама на другия ден идва време да си тръгваме. Чака ни дълъг път, даже не предполагаме колко дълъг. Естествено не се прибираме по пътя, по който дойдохме. От Лефкада тръгваме надолу, почти до Пелопонес и после продължаваме на изток и там някъде се включваме по пътя Солун- Атина, който на места наисина е магистрала. Като опитни пътешественици по гръцките земи решаваме, че вместо по първокласния път ще минем по второкласен и третокласен известно разстояние, а именно около 100 km, които са най-дългите 100 km в нашата практика. Първоначално всичко върви по план за приспиване на бдителността. Навигацията и картата удивително са на едно и също мнение. Първо пътуваме из равнината, спираме да снимаме, ставаме неволни участници в една конска кошия в град Воница. И продължаваме смело напред.

 

 Маршрутът се състои основно от изкачвания и завои, малко спускания за заглъхване на ушите и после пак нагоре и пак завои. След Анфилохия срещаме коли и минаваме през разни селца, никога не видяли граждани на други държави. Дори попадаме в задръстване, предизвикано от сескостопанска техника. После обаче нещата утихват. Колите стават все по-нарядко, а селцата съвсем изчезват. Пред нас се появява костенурка.

 Аз тичам да я спасявам. Оказва се бая големичко животно и тук  Иван стига до прозрението, че тоя път явно не е много използван след като тая костенурка е доживяла да порастне толкова.

По някое време там, където пътя минава между двете езера, тръгваме в посока, която я няма нито на картата, нито на навигацията. Ориентираме се само по табели. Местата, през които минаваме въобще не ги намирам на картата. Езерата са много красиви- сини, заобиколени от гори. Дори меците да ни намерят тука, струваше си да видим това. Около езерата виждаме хора. После стигаме до едно разклонение на пътя и виждаме табели и в двете посоки, сочещи градчето, където трябва да стигнем. Иван преброява две коли, тръгнели в едната от посоките и настоява да тръгнем по тях, аз обаче държа на другата посока. И накрая тръгваме по избрания от мен път. Тук вече твърдо не срещаме никой. Караме само нагоре и само завивайки. На мене леко започва да ми прилошава от завоите, а Иван се е препотил. И на двамата не ни се говори, явно всеки си премисля версията за спане сред дивата природа- няма хора ама кафявата мечка сигурно се среща наоколо. Луксозния хотел, който сме запазили за Литохоро (близо до Катерини) изглежда недостожим мираж. Е, започнах да се изказвам като че сме били на хималайска експедиция. Даже Иван по едно време казва, че трудно се диша. Викам си, щом още му е живо чуството за хумор значи всичко е ОК. След всеки завой очакваме асфалта да свърши, което в Гърция си е съвсем нормално. Когато видим табела, Иван се поуспокоява и я снима. Така имаме няколко снимки с надпис Карпенизи.

Този път имаме късмет, защото асфалта продължава нагоре и надолу по завоите чак до Дики Франкиста,

  където трябва да се включим в червен път и където с Иван се надяваме пътшествието да се отприщи.

Ама не се случва точно така. Там виждаме табела Карпенизи 39 km. И се радваме. Напук на нас обаче тук са едни от най-дивите завои, пътят не се раличава от третокласния и единственото ни успокоение е, че срещаме коли, а също и табели.

Правим по 10-тина завойчета и очакваме следващата табела да видим колко път сме стопили. И ... познахте. На следващата табела пише Карпенизи 38 km. И всичко това се повтаря 38 пъти чак до прословутото КАРПЕНИЗИ. От 9.30 до 15.00 сме пропътували  200 км. Може и да не вярвате, но в този момент дори не можем да се зарадваме. Спираме и залитайки (по инерция от завоите) отиваме да ядем. Намираме някаква баничарница, много симпатична, обзаведена в любимия ми стил Прованс или Провинчиале (Иван му казва Селски). Много ми се иска и в София да се появят баничарници, в които е чисто и с кеф можеш да си поръчаш баница. Та хапваме и пийваме кафе и след като малко сме се освястили продължаваме по пътя. Това градче малко ни прилича на Боровец.

Над него стърчи един остър и висок връх (2315 м.). Табела „Ски” сочи към върха. А на Боровец ни прилича предимно заради недостроените хотели в алпийски стил близо до тази табела.

И след това градче гоним Ламия. Доколкото ми е известно това не е изконно български град. От Карпенизи тръгваме по много хубав път- нов и широк, който продължва около 5 км. След това изведнъж асфалта свършва и тръгваме по чакъл. Аз се ядосвам за новите гуми. Хубавото е, че пред нас има доста други коли, т.е. на верния път сме. Пълзим по чакъл, после пак по асфалт, после пак по чакъл и така в редичка си вървим. По някое време става задръстване, защото чакълестият път съвсем се стеснява. На тясното двама са се сблъскали и една тумба гърци около колите се обясняват нещо. След това обаче пътят навлиза в лозята и нивите на хората. Движим се бавно покрай някакво магаре, пасящо си кротко в двора, през който минава пътя.

 След известно разстояние стигаме до един U-образен завой с асфалт. Там започваме да се  чудим дали да хванем надолу или нагоре по завоя. За наша голяма изненада  от надолнището една кола чака да влезе в участъка с магарето в обратната посока. Тъй като пътчето е само за една кола има да си чака тоя.  Той обаче ни показва верния път за Ламия. Спускаме се надолу по мноооого завои, но има и други коли и все по-често срещаме разни паланки. По някое време дори завоите започват да намаляват. За по-интересно минаваме през самия град Ламия (отдавна не сме се залутвали). Тук не е много трудно да се мине още повече, че хората никакви ги няма. И малко след Ламия на прав път в равнината навигацията решава да ни позагуби. Иван я хваща почти навреме (отклонението е около 20-тина километра). Сега вече гоним Лариса. Повече не се загубваме. Не спираме да снимаме, защото времето пак много е напреднало. Аз си снимам от колата, които снимки много не стават за гледане.

Из нашите земи се носят предания, че лятото гърците идвали да ни изскубват билките, та да си имат само те. Е може и да е така, не съм видяла, не знам. Ама там видях да растат всякакви билки. Където не са разорали е пълно с полянки с полски цветя. На много места сред тях има кошери (разбира се подредени).

 Тук много се среща рапицата, предполагам, че я садят (а не просто се среща). Огромни жълтеещи се площи заливат цели равнини.

 На много места видяхме големи площи със слънчеви батерии. Явно по тия места производството на  „зелена енергия” и биодизел не е само израз от месечната сметка за ток.

Малко преди Лариса кривваме към магистралата. Няма нужда да казвам, че се позагубваме. После се качваме на магистралата Солун- Атина. В участъка до Катерини този път е трудно да се нарече магистрала. Там за разлика от Егнатията има пунктове за плащане. Малко след пункта магистралата става обикновен път, после пак магистрала и така няколко пъти. Общо взето от Лариса до Катерини магистралата съществува само около пунктовете за плащане. Около 20 часа пристигаме в Литохоро. Това е стар град малко приличащ на Пловдив по къщите. Иначе е доста по-малък, а уличките му са тесни като за една кола. Хотелът ни обаче се намира в туристическата част, т.е. близо до морето.

Много от гръцките хотелчета са в средата на нищото. Затова нямат адрес. Ето например миналата година ходихме в едно хотелче, за което се тръгваше по една отбивка от пътя и по едно тясно пътче се стигаше до края на едни скали. Там в маслинова гора едно семейство си беше направило хотел (според нас само за тях си). Та като си търсите хотела трябва да се оглеждате за табели, които ще ви упътят.

Намираме си табелата за хотелчето и най-накрая пристигаме изпотени и изморени и облечени като за дълго пътуване съвсем неглиже. Попадаме в супер луксозен хотел, в който отгоре на всичко има сватба. Както сме си понесли опърпания от пътешествия куфар по пътеката пред нас се изпречва една лимузина от ония дълги по 20 метра. Във фоайето пък има булки и камери. Отиваме на рецепцията. Тук ни посреща една мацка, която е в пълно съответствие с класа на хотела. Видът ни явно прави впечатление на хората, защото няколко пъти ни проверяват резервацията. Най-накрая идва собственичката и тя да се увери, че всичко е наред и лично ни води в стаята. Тука идва наш ред да се дивим и да се шашкаме и три пъти питаме за цената хотела. Може да го разгледате от тук http://www.litohororesort.gr/. На рецепцията ни предлагат гурме ресторанта, но ние решаваме да отидем до градчето за вечеря. Достигаме първите къщи и нещо ни се струва не съвсем наред. Аз забелязвам, че седят по заведенията на свещи и наивно си мисля, че това е за великденските празници, докато Иван не изказва предположението, че нямат ток. Както се вижда, не става само със „зелена енергия”. Трябва си и АЕЦ. Не знам дали е съвпадение, но същия ден бяха спряли някой от реакторите на Козлодуй за профилактика. След обикаляне по тесните и доста стръмни улички решаваме да си потърсим вечерята в друго населено място и се спускаме надолу. В колата се развива спор в коя посока да тръгнем и в този момент забелязваме как около нас поетапно улицата и къщите започват да светят. Иглеждаше като рекламен трик- минаваме си по улицата, а зад нас къщичките светват. И веднага спираме на някакво ресторантче.

Гръцките заведения имат външна част, разпростираща се по тротоара, която през по студената част от годината е оградена с найлони и вътре в ограденото са пуснати газови печки. Така става достатъчно топло да се използва тази част на заведението и през студените дни.

И така това ресторантче се оказва доста приятно, макар че няма посетители. Сядаме и четем менюто. Аз съм възмутена. В графата „Традиционни гръцки ястия” фигурират мусака, пълнени чушки с ориз, зрял фасул яхния и други подобни. Спомням си, че веднъж гледахме по тяхната телевизия как играят хора’. Абе тия хора не могат ли да си измислят нещо, та само ни копират ;). Иван пък в тоя момент разглежда агнето, което се върти на един шиш почти оглозгано. Той също е възмутен. Как така тридневни останки от агне стуват 30 евро порцията. Преглъщаме си възмущенията и се спираме на мусака и някакви свински мръвки и естествено цацики (така й казват на салатата „Снежакка”) и узо. Сядането в такова ресторантче, не луксозно, но с доста прилична обстановка и много по-добро обслужване отколкото в БГ излиза малко по-евтино от подобен ресторант в София (да кажем например сравнено с „Яфата”). Така че гърците отдавна сме ги минали и по цените. По тяхна си традиция ни носят безплатен десерт. Тръгваме си доволни и почти без лутане се прибираме в хотела. Там очакваме голям шум заради сватбата, но за наша изненада всичко е мирно и тихо спим като къпани в леглото в стил „Луи някой си”. На другия ден опознаваме и ресторанта, в който има прекрасна закуска на шведска маса. И изобщо ако имате път нататъка силно го препоръчваме тоя хотел. Ще се почуствате като принцове, само гледайте да хванете някаква промоция в цените като нас, защото редовните цени избщо не искам да




Гласувай:
1
0




1. antivlaks - Лятото на 2009 в Нидри
14.05.2011 22:45
на Лефкада ми остана НЕЗАБРАВИМО !
Също и специалитетът им "фрикадели" (дреболийки на шишче ,обвити с "було")!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: otpuska
Категория: Забавление
Прочетен: 7589
Постинги: 1
Коментари: 1
Гласове: 1
Архив
Календар
«  Септември, 2014  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930